Павлинка Долджева
Да издирвам приятели и
картини на Цветан Панчовски за мен се
оказа по-леката част за реализация на виртуалната изложба. По-трудната част е
писането за него. Притеснявах се дали мога да предам с думи
емоционалната обагреност на спомените си. След много колебания бях наясно, че
със сигурност няма да успея, но е по-добре да го направя – кратко и така, както
мога.
Моите спомени: Цецо и неговото място за всеобитаване – хола на апартамента, затрупан с готови и още незавършени картини, платна и рамки за следващи картини. Когато изгарящата го страст да
рисува изпреварваше доставката на рамки
и наличие на платна, правеше това върху вече готови картини. Хола, освен ателие
беше и място за много гости. Мирис на бои, кафе, цигари и талант, музиката на Висоцки,
като неизменен фон на работата му. Усещане за творец от голяма величина. Винаги
съм влизала там с респект, сякаш влизам в храм.
Първият ми подарък от него
не беше картина, а музика – касета с песни на Висоцки.
Следващия беше картина.
Във фоайето към столовата на
„Оптикоелектрон” имаше изложба на Цецо. Говорейки за нея му казах коя картина
харесвам най-много. Той обясни, че картината е собственост и е взета само за
изложбата. Гледах тази картина всеки ден, спирах пред нея пак и пак… Беше като
обсебване. След няколко месеца изложбата беше заменена с творби от
художествената галерия в Пазарджик. А след още няколко месеца Цецо се
„самопокани” на рождения ми ден и … ми подари ТАЗИ картина. И за да се спаси от
емоционалния ми изблик – разбирайте „сълзи”, директно разпореди: „Дай чук и
пирон, защото сам ще я закача, където съм решил.” Не съм променила мястото й до
момента. Цецо беше по творчески разсеян, а
този жест беше толкова планиран и организиран, че ме вълнува и до днес.
Лентата на подарената касета с Висоцки след много слушания се скъса, но след
време намерих песента, която по неясен
за мен начин, винаги съм свързала с картината.
Картината: Зима
Иван Долджев
Трудно ми е да пиша за Цецо
– голям художник, голям човек и още по-голямо сърце. Незаменим приятел, след
който остава празно място. Познавахме се още като ученици в София, той в художествената
гимназия, аз в техникума по електроника.
След идването му в
Панагюрище гостуваше на семейството ни и не пропускаше рожден ден. Тази година
и двамата станахме на 60. Разликата ни е само 6 дни. Очаквах го да влезе с един
специално нарисуван акварел и да каже: „Ще празнуваме ли?”. Само че, аз съм тук,
а той наднича към нас от картините си и много се надявам да е щастлив там,
където е. Спомените ми с него са много, но ще разкажа случка, която не е
свързана с мен, а е за умението му да общува с всички.
Един ден Цецо, недоспал и
без настроение сподели, че рисуването не върви и не върви. Липсвал му един нощен
приятел. Цецо живееше на първи етаж и рисуваше предимно в нощните часове. Една
доста ранна сутрин от прозореца му се чул шум като от хвърлени камъчета. Надникнал, а долу, в тъмното стои
мъж. „Кажи, бая?” казва Цецо, а човекът започва да обяснява, че отива да
подкарва овце за доене, ама от снощи е без цигари и сега няма откъде да си
купи, та потропал на единствения светещ прозорец, с надеждата отвътре да му
отвори пушач. Цецо пушеше 100мм Малборо. Запалил цигара, подал я на човека, а
той дръпвайки от нея вика:
- Немаш ли от наште?
- Кои са „ваште”? – пита Цецо, а непознатия
казва, подсмърчайки от нощния хлад:
- Ми, Арда…
Побъбрали си с баята. Цецо му дава още няколко от своите цигари, поръчал му на другата сутрин пак да чукне на прозореца и човека си тръгнал
На другата сутрин чука на
прозореца, а Цецо му подава кутия Арда със заръката утре отново да намине. Пак
побъбрали и… така няколко нощи. Явно на човека смяната да подкарва овцете e свършила и
една нощ не почукал. Цецо не рисува – чака почукване, но няма. Няма и на
следващата нощ: „Чакам го и не мога да рисувам. Много ми липсва приказката с
него”. Питахме го, какво толкова са си говорили, а той: „Много убав човек и си
немаше цигари.”
Такъв беше Цецо!
И ми липсва!
Слънчоглед
Младост
Триптих
Няма коментари:
Публикуване на коментар