ЖЕНА В РОЗОВО

ЖЕНА

Когато Бог създавал е жената,
душата си откъснал за модел,
шест дни я ваял от дъгата,
косите ù от звезден лъч изплел.

Намислил си, че трябва да обича,
в сърцето капнал дозата любов,
орисал я на цвете да прилича,
със ангелската хубост бил готов.

Останало очи да изрисува -
от слънцето взел шепа топлина,
от пътя млечен с трепет образувал
зеници от неонова луна.

Изпратил я - богиня, на земята
и устните нашарил ги със грях,
облякъл я с усмивка на зората,
загърнал я със слънчевия смях.

Заръчал ù да пламва като огън,
сълзите ù да бъдат топъл дъжд,
да бъде жаждата... и всеки поглед
пожара да разпалва отведнъж.

Да бъде страстната стихия на морето,
на вятъра - крилатия рефрен,
искрицата, посята във сърцето,
и нежната въздишка нощ и ден.

Велик си майстор, Господи, велик си,
сред всички чудесии на света
дарил си мъжката ни същност
с магията, наречена жена!

Красимир Трифонов